(cc)2010 jdbg.com.

Сурва 2012

И така заминава си годината, трябва да се гледа положително напред! А 2011? Каква беше тя? Наистина – каква беше 2011?

С една дума – трудна. С две думи – адски трудна. Или ако я охарактеризирам – годината на оцеляването. И на ученето. Не много позитивни прилагателни, когато описвам 2011, но все пак и в тях се крият едни парченца позитивизъм. А как? Ами именно с ученето. Тази година се научих на много неща, които ме карат да съм горд със себе си, с нещата които правя и които ми се случиха. А те бяха много… Беше динамична година както в бизнеса, така и в личния живот, в каранията, в пътуванията, в срещите с нови хора и какво ли още не.

2011. Четна година. Така и нещата, които бих преброил сега са четни числа. А именно:

Два. Броят на моите проекти, които са и моя живот. Тази година и Solutions.bg, и Адвентура продължиха да вървят напред и да съществуват. Да, това беше най-трудната им година, но въпреки трудностите и бизнес средата, или по-скоро на инат на всичко, и двете вървят напред. Solutions.bg направи редица хубави сайтове за свои клиенти. Работихме здраво, за да може нашите клиенти да са горди със своите уеб присъствия. В Адвентура почнахме да се занимаваме с нови дейности, успяхме да направим третото годишно издание на велорали „3 Чуки“. Все малки камъчета, които като ги натрупам ми се струват като планина – точно и както аз го приемам – за огромен успех за две малки фирми.

Четири. Две + Едно + Едно (2011). Съвпадение или не, но сбора на числата в годината и броя на жените, с които имах вземане даване тази година е равен брой. Неравен е броя на изборите, които обаче правих или които бях принуден да направя тази година в тази насока. До един бяха трудни, но от всеки един от тях успях да извадя нещо за себе си, да го сложа в базата данни с know-how и да продължавам напред. От всяка една от тях научих много, но и дадох много.

Шест. Броят на дните, които прекарах в най-хипарското ми море, което съм имал. Почти седмица, в която успях да обиколя доста голяма част от южното Черноморие; да спя на палатка на едни от най-хубавите български плажове и да се събуждам сутрин от морския бриз и напеклото слънце; да чуя на концерт Моби и останалите музиканти на Спирита на Бургас. Шест дни, в които осъзнах, че човек трябва да се изгуби, за да се намери сам. Е, разбира се и с помощта на своите малко, но верни приятели.

Осем. Сбоърт на числата на новият ми адрес. Тази година се преместих в ново жилище, по което все още довършвам дребни неща. Няма нищо по-хубаво от това да изграждаш нов дом. Да мислиш с часове кое как да застане; да прекараш дълги нощи през разни софтуери за 3D моделиране, за да си визуализираш какво искаш да бъдат твоите мебели и след това да възложиш на мебелиста точно така да ги направи. Хубаво е!

Десет. Едно + нула. Завъртането на годината. Новото начало, което след часове ще се случи с идването на 2012. Сигурен съм, че 2012 няма да е последната за нашата планета и че маите нещо са объркали сметките. Също и съм сигурен обаче, че Земята няма и да е същата каквато я познаваме. Но за това – „поживьом, увидим“. До тогава – обичайте се, че всъщност не се знае – може и прави да са били маите :)

(cc)2010 jdbg.com.

2011 – равносметката

(cc)2010 jdbg.com.

Весели празници!

Напоследък все по-често се чувствам изморен от това блъскане. Представям си се как ходя из една гора, която е пълна с клони. Много клони. Пътечката е малка. Клоните постоянно пречат и ме спъват. Ставам, продължавам. Пак ме спъват. Пак ставам. Изтупвам се и продължавам. И така до следващия клон, който любезно ще ме спъне. Или пък ще се опита, но аз ще го избегна. До следващия такъв.

А какво щеше ако беше инак?

(cc)2010 jdbg.com.

Блъскайки се през гората

(cc)2010 jdbg.com.

Суши

Беше рано сутринта, адски рано сутринта. Телефонът ми звънна. Беше от онези обаждания, които знаеш какво ще ти кажат още преди да си вдигнал телефона. После ми се губят нещата из спомените за този ден. Това, което винаги ще си спомням е, че си отиде жената, която до голяма степен ме възпита и ме направи това, което съм сега. Именно тя е „виновника“ аз да почна да чета и да смятам още като бях на 4 години. Май и затова в първи клас ми беше супер скучно, но това е друга история. Баба ми беше човекът, който все ми се караше, когато сглупя и направя някоя щуротия. Но и тя беше човекът, който се гордееше с мен и ме хвалеше, когато направя нещо както трябва или се отлича по някакъв начин от останалите.

Баба ми. Времето си минава, въпросът е да пазим памет за тези, които не са сред нас. А на тези, които си имат баби и дядовци – радвайте им се и гледайте да сте около тях колкото се може повече. Докато сте заедно!

(cc)2010 jdbg.com.

5 години без баба

Този кратък фрагмент от обикновен ежедневен разговор ме накара след това да се размисля до колко наистина съм забол поглед в нещата, които са непосредствено пред мен и дали наистина съм загубил онзи поглед, напред към нещата. Мислих много, прегледах си нещата. Достигнах до разни изводи. И всички от тях се свързваха с това как си минава времето, как се променят хората.

А как се променят? Ами лесно. В един миг са непознати. После се срещата по-често. Ставате приятели. Близки приятели, може би? Изведнъж, без явна причина или пък не, всеки поема по своя път. Отдалечавате се. На близко и далеч, както географски, така и не. Намаляват първите две цифрички в ЕГН-то ви спрямо тези в сегашната година. Ставате по-груби в отношенията си, по-игнорантни за околните. Всеки започва да се капсулира в себе си и/или евентуално в себе си и човека до него/нея. Работата става приоритет за някои, които са на принципа „work hard, play hard“, други тотално са над тези неща и са забили към хипарията. Едни са забили нос в смога и панелките на града, други като отвързани ходят по горите и планините.

А как се променям аз? Трудно. Все още гледам на себе си като онова „хлапе“ в своите ранни 20, което иска да промени света. Онзи, чиито мечти да се занимава с нещата, които обича са големи и е пълен с ентусиазъм. Така гледам, въпреки наскорошния ми пословичен нихилизъм и пуст реализъм, които са ме обхванали. Защо „пуст“ да е реализма? Ами, всъщност в последните 5 години аз наистина се занимавам с нещата, които обичам – джаджи, ИТ системи, уеб и планинско колоездене. Имам хубава работа. Тук обаче идва онова „но“ което винаги изскача в такива изречения – нещата се променят. Харесват ми още куп неща, за някои от които съм се замислил дали да не почна и с тях да се занимавам. А нямам и време, и сили, и възможности за тези неща. ИТ-то и колоезденето за момента ми стигат, защото „изяждат“ всичкото ми време. До толкова, че на моменти нямам време за нищо друго – социален или личен живот. А тези два фактора са важни почти толкова в израстването на един човек, колкото и всички други взети заедно. Но и мечтите са окриляващи и много силна движеща сила. И все мисля и за останалите неща…

Хлапето в мен гледа напред, поотрасното хлапе в мен си гледа в краката. Но да си гледаш в краката не значи, че не вдигаш поглед постоянно и не гледаш напред. Напротив. Именно комбинацията от двете те движи напред – веднъж да гледаш да не се препънеш и да паднеш; веднъж да знаеш накъде отиваш.

(cc)2010 jdbg.com.

Гледане в краката

(cc)2010 jdbg.com.

Късноесенна разходка над Железница

(cc)2010 jdbg.com.

Домашна бишкотена торта

И до ден днешен си спомням как тогава видях нещо, което ми грабна веднага интереса, при това само как. Една ябълка. Нахапана. И цветна. Беше в цветовете на дъгата. Отдолу пишеше Apple II Macintosh. Беше компютър. Първият ми компютър.

В онзи ден нямах и най-малка идея, че 23 години по-късно ще прекарва по-голямата си част от съзнателния си, работен живот ползвайки същата тази нахапан ябълка. През онази далечна сега 1988 се докоснах до първия си компютър – Apple II. Години по-късно, като попорастнах продължих да ползвам Apple компютри (с известни PC паузи). Също така и години по-късно разбрах, че най-великата реклама в историята на рекламата е именно за един от тези нахапани ябълки.

Вчера почина човекът, който създаде Apple. Стийв Джобс за мен винаги ще си остане идол – гений, който чрез своята воля успя да превърне това, което в момента са компютрите за много хора – ползваеми и лесно достъпни. Да, никога джаджите с нахапаната ябълка не са били евтини, но винаги са били удобни и лесни за ползване. Както когато бях на 5 и тепърва се докосвах до компютър, така и сега – на 28. И не само компютрите – като се замисля, цялата е-комуникация минава през  устройства.

Почивай в мир Стийв! Ти беше вдъхновение и ще си останеш такова! Не мога да пропусна и известната му реч при завършването на випуск 2005 в Станфорд. Всеки път като гледам тази реч, краят й ме кара да се замисля какво правя с нещата, по които работя или просто как живея.

Stay hungry, stay foolish!

(cc)2010 jdbg.com.

