‎“- What is mountain biking to me?
- It’s a church full of trees buddy… it doesn’t get any better!“*

Да! Това е!

Маунтинбайкът (а.к.а. планинското колоездене) е нещото, което ми поддържа разсъдъка на мястото си сега. Нещото, което ме изпълва и ме прави щастлив.

Напоследък бях в търсене на себе си. Бях се загубил, не знаех нито какво искам от себе си, нито какво искам от околните, нито защо околните искат някакви неща от мен. Нищо не знаех. Особено как да изляза от цялата тази ситуация. Седах, свит в себе си, затваряйки се все повече и повече.

И това беше до момента, в който реших, че е време. Време беше, напук на всичко, на време, на работа, на мързела ми за промяна, на хората около мен, на какво ли не още да се хвана в ръце, защото ако сам не си помогна, няма кой да го направи за мен. Наистина няма. Не, всъщност се оказа, че има. Но то е неодухотворено нещо, велосипедът е!

И така в онзи ден духаше зверски вятър. Из града хвърчаха найлони. Прахта беше навсякъде, колите си седяха на място по булеварда до нас във вечерен час пик. Главата ми беше набъкана с мисли за нещата, които ме терзаеха. Измъкнах се набързо от града и вече бях във Витошката гора. Въртях ли въртях нагоре по калната пътека. Студено беше, въпреки софтшела, който не пуска вятъра. Въртях и постепенно всичките объркани мисли ми изчезнаха от главата. Мислех само за едно – как да го извъртя до края на пътеката, там горе, за да мога след това да се опаковам с наколенките, да сложа фулфейса и да го спусна. Да, нямаше да е Like a Sir този път – с толкова стил и блясък. Щеше да е студено, мокро и кално спускане. Гумите щяха да се хлъзгат по корените, дисковете на спирачките щяха да свирят, вилката щеше да свива и да се връща в ритъма на пътеката, дърветата щяха да се нижат покрай мен. Но какво по-хубаво от това?

Какво по-хубаво да имаш кал по лицето, там където каската и маската не са го покрили? Какво по-хубаво от това да те болят рамената от играта с лостчетата на спирачките и надвесването/отпускането над/от кормилото? Какво по-хубаво от това да не мислиш за нищо друго, освен за самото каране и нищо друго?

Няма такова. Карането е свобода. Карането е щастие. Карането е преоткриване на себе си. Карането е предизвикване на самата ти същност дали можеш и дали ще стигнеш цял до крайната точка. Карането е всичко.

Пътеката свърши бързо. Камъните, корените и калта бяха заменени от асфалт, павета, кучета и пенсионери с дамаджани с минерална вода. Отново бях в града. С бистра, „проветрена“ глава. Кален и доволен. Намерен! Или по-скоро намерил се отново.

Пак мисля, но не за проблемите. Мечтая. Визуализирам мечтата си в момента – да мога да се занимавам с нещото, което ме прави щастлив повече време, през цялото време всъщност. Да мога да карам и да помaгам на други да почнат или просто да карат. А това ще стане, защото го вярвам. Именно вярата е тласкала напред, тласка и ще тласка много хора, защо аз да съм различен. В крайна сметка – наистина – маунтинбайкът си е една институция, църква пълна с дървета!

*цитатът е взет от това видео, в което се разказва какво значи карането за много хора в една малка общност, там някъде отвъд Голямата Вода

(cc)2010 jdbg.com.

What is mountain biking to me?

(cc)2010 jdbg.com.

Поспаливо напук

Моно. Всичко ми е моно в главата последните няколко месеца. Стереото липсва. Една голяма смесица от моно канали, които се преплитат, всеки бъркащ и намесваш се в другия, резултатът от който е една голяма какафония. Стържещ хаос от звуци. И това беше до преди две седмици.

Събудих се. Беше тихо. Много тихо. Събота сутрин. Слънцето грееше през прозореца мързеливо, седейки някъде далеч отгоре над всичко и всички. Станах и излязах на терасата. Градът като че ли още спеше, въпреки, че беше почти обяд. Направих си кафе, седнах в барбарона и се загледах пак във Витоша, там някъде над града. Тихо, спокойно и мързеливо беше. И самотно.

Гледайки/блеейки напред, почнах да размишлявам върху какво ли не. Проблеми, приятели, неприятели, жени, работа, пътувания, хубави моменти, велосипеди – наистина какво ли не. И лека полека стигнах до извода, че именно шумът, многото моно канали дето правят какафонията в главата ми, ми пречат да видя важните неща. Всъщност важното нещо. То е едно. Наричат го по много начини, но то си е едно. Единият от тези начини е обич, друг е любов, трети е взаимност. Но да ви кажа честно, според мен никой от тези начин не го обхваща изцяло това нещо и затова за мен си е „нещо“.

Да, реших, че трябва да намаля volume-то на шумовете. Всъщност, да ги изчистя и те да изчезнат. Категорично и завинаги. Тогава може би „нещото“ може и да се появи.

Рано или късно, на всеки му идва прозрението, че е проспал дадено време; че не е направил един куп неща, които е трябвало да направи, както и че е натворил една камара глупости, които пък е трябвало да спести на себе си и на хората около него. И аз не правя изключение. Това прозрение само по себе си е нищо – просто осъзнаваш, че сам си се прострелял в крака, докато си си мислел, че влизаш в битка. А всъщност тая битка е била със самия себе си и ти така не си успял да влезнеш в нея. Всъщност прозрението е приключването на влизането и рязкото излизане от тази битка. Няма просто смисъл да се бориш със себе си. Обаче има и друго – лошото е, че когато осъзнаеш кое е важното нещо за теб, май вече е късно.

А важното нещо.. то е някъде там, на югоизток.

Снимка: sxc.hu

(cc)2010 jdbg.com.

Моно

(cc)2010 jdbg.com.

MTB like a Sir

Уморен съм. Чувствам се като някакъв рицар на печалния образ, който се бори с вятърните мелници и накрая…. накрая само се е борил, без да е постигнал нещо. А цялата тая борба – уви винаги и само се води индивидуално, сам. Всъщност май ми по-добре да съм си сам. От една страна е добре да знаеш, че само и единствено ти си си виновен/отговорен за добрите или лошите неща, които ти се случват. От друга ти става едно празно, че няма кой да ти удари едно рамо.

Мразя празниците! Или поне напоследък почнах да ги намразвам. Градът опустява. Празнотата по улиците тогава си има и чар – едно спокойствие настъпва, но е някакво призначно някакси. Да, няма я цялата селения (което е адски добре), но изчезват и онези които правя живота по-колоритен, и най-вече може би онези, за които съм си мислел, че са важни.

Последните няколко дни установих, че почти нямам приятели – в онзи смисъл на приятел като човек, на който му пука за теб. С 1-2 изключения имам хора, на които съм им необходим за разни неща и които ме търсят само тогава. Не че в днешния свят всички не сме егости – сме – но по детски и наивно все съм вярвал, че не е така. Е, и това се пречупи в момент и се запълни с празнота.

Между другото душата е доста устойчиво нещо. Подлагаш го на тормоз, изпразваш го от съдържание и то продължава да ти служи, като че ли е някаква бездънна черна дупка, която никога не може да бъде празна.

Седя си с температура сега, размишлявам и май е време да спра с размишленията. В крайна сметка – каквото и да става, контролът върху случването е доста ограничен и трябва да се ограничават площите из душата, които могат да бъдат изпълнени с празнота.

снимка на публикацията от socmus.com

(cc)2010 jdbg.com.

Празен

Къде е тази муза се чудя аз?

(cc)2010 jdbg.com.

Муза

(cc)2010 jdbg.com.

Сурва 2012

И така заминава си годината, трябва да се гледа положително напред! А 2011? Каква беше тя? Наистина – каква беше 2011?

С една дума – трудна. С две думи – адски трудна. Или ако я охарактеризирам – годината на оцеляването. И на ученето. Не много позитивни прилагателни, когато описвам 2011, но все пак и в тях се крият едни парченца позитивизъм. А как? Ами именно с ученето. Тази година се научих на много неща, които ме карат да съм горд със себе си, с нещата които правя и които ми се случиха. А те бяха много… Беше динамична година както в бизнеса, така и в личния живот, в каранията, в пътуванията, в срещите с нови хора и какво ли още не.

2011. Четна година. Така и нещата, които бих преброил сега са четни числа. А именно:

Два. Броят на моите проекти, които са и моя живот. Тази година и Solutions.bg, и Адвентура продължиха да вървят напред и да съществуват. Да, това беше най-трудната им година, но въпреки трудностите и бизнес средата, или по-скоро на инат на всичко, и двете вървят напред. Solutions.bg направи редица хубави сайтове за свои клиенти. Работихме здраво, за да може нашите клиенти да са горди със своите уеб присъствия. В Адвентура почнахме да се занимаваме с нови дейности, успяхме да направим третото годишно издание на велорали „3 Чуки“. Все малки камъчета, които като ги натрупам ми се струват като планина – точно и както аз го приемам – за огромен успех за две малки фирми.

Четири. Две + Едно + Едно (2011). Съвпадение или не, но сбора на числата в годината и броя на жените, с които имах вземане даване тази година е равен брой. Неравен е броя на изборите, които обаче правих или които бях принуден да направя тази година в тази насока. До един бяха трудни, но от всеки един от тях успях да извадя нещо за себе си, да го сложа в базата данни с know-how и да продължавам напред. От всяка една от тях научих много, но и дадох много.

Шест. Броят на дните, които прекарах в най-хипарското ми море, което съм имал. Почти седмица, в която успях да обиколя доста голяма част от южното Черноморие; да спя на палатка на едни от най-хубавите български плажове и да се събуждам сутрин от морския бриз и напеклото слънце; да чуя на концерт Моби и останалите музиканти на Спирита на Бургас. Шест дни, в които осъзнах, че човек трябва да се изгуби, за да се намери сам. Е, разбира се и с помощта на своите малко, но верни приятели.

Осем. Сбоърт на числата на новият ми адрес. Тази година се преместих в ново жилище, по което все още довършвам дребни неща. Няма нищо по-хубаво от това да изграждаш нов дом. Да мислиш с часове кое как да застане; да прекараш дълги нощи през разни софтуери за 3D моделиране, за да си визуализираш какво искаш да бъдат твоите мебели и след това да възложиш на мебелиста точно така да ги направи. Хубаво е!

Десет. Едно + нула. Завъртането на годината. Новото начало, което след часове ще се случи с идването на 2012. Сигурен съм, че 2012 няма да е последната за нашата планета и че маите нещо са объркали сметките. Също и съм сигурен обаче, че Земята няма и да е същата каквато я познаваме. Но за това – „поживьом, увидим“. До тогава – обичайте се, че всъщност не се знае – може и прави да са били маите :)

(cc)2010 jdbg.com.

2011 – равносметката

(cc)2010 jdbg.com.

Весели празници!

Напоследък все по-често се чувствам изморен от това блъскане. Представям си се как ходя из една гора, която е пълна с клони. Много клони. Пътечката е малка. Клоните постоянно пречат и ме спъват. Ставам, продължавам. Пак ме спъват. Пак ставам. Изтупвам се и продължавам. И така до следващия клон, който любезно ще ме спъне. Или пък ще се опита, но аз ще го избегна. До следващия такъв.

А какво щеше ако беше инак?

(cc)2010 jdbg.com.

Блъскайки се през гората