Доверието в хората
Никога не съм живял с наивната представа, че хората винаги отвръщат с това, което са получили. Точно обратното е. Но въпреки това винаги съм бил непоправим оптимист по този факт. Това да възложиш доверие на някого си е живо инвестиране на вяра и упование. Казвам инвестиране малко във финансовия смисъл на дума, но всъщност си е така. Инвестиране = влагане (в случая на лична енергия).
Всъщност какви ги бръщолевя и защо пиша този пост? Това е малка саморефлексия върху последните няколко години и върху някои от нещата, които се случват в момента. Именно през това време съм имал доверие на много хора, по различни поводи, което не се е оправдало. Явно, че притежавам някаква “дарба” да уцелвам точно тези хора, които привидно са ок, но всъщност накрая се оказват едни хубави, лъскави ябълки, изгнили отвътре. Както и да е, идеята ми в случая е, че тази един вид наивност много скапва нещата или ако не тя, то това, което се случва отчасти благодарение на нея. При това няма значение дали се отнася до лични, служебни или други взаимоотношения.
Въпреки всичко обаче, все пак, както казах, съм от онези непоправими оптимисти, които мислят, че живота може да е хубав и че просто има хора, които може би не са така. Напоследък се запознах с няколко такива човека - от тази съща порода като моита. Оказа се, че и те имат сходни преживявания и именно това ме накара да напиша този пост. В малко по-философски план - а нима всички сме толкова наивни и постоянно правим едни и същи грешки? (до колкото това може да са грешки или просто може да го наречени “опит”) Може би да, може би не - кой знае. По-скоро отговорът е, че трябва да се продължава да се вярва в т.нар. “всеобщо добро” (колкото и неясно, мътно и странно да звучи като концепция).
Така че, бъдете оптимисти! Струва си.
