What is mountain biking to me?

‎“- What is mountain biking to me?
- It’s a church full of trees buddy… it doesn’t get any better!“*

Да! Това е!

Маунтинбайкът (а.к.а. планинското колоездене) е нещото, което ми поддържа разсъдъка на мястото си сега. Нещото, което ме изпълва и ме прави щастлив.

Напоследък бях в търсене на себе си. Бях се загубил, не знаех нито какво искам от себе си, нито какво искам от околните, нито защо околните искат някакви неща от мен. Нищо не знаех. Особено как да изляза от цялата тази ситуация. Седах, свит в себе си, затваряйки се все повече и повече.

И това беше до момента, в който реших, че е време. Време беше, напук на всичко, на време, на работа, на мързела ми за промяна, на хората около мен, на какво ли не още да се хвана в ръце, защото ако сам не си помогна, няма кой да го направи за мен. Наистина няма. Не, всъщност се оказа, че има. Но то е неодухотворено нещо, велосипедът е!

И така в онзи ден духаше зверски вятър. Из града хвърчаха найлони. Прахта беше навсякъде, колите си седяха на място по булеварда до нас във вечерен час пик. Главата ми беше набъкана с мисли за нещата, които ме терзаеха. Измъкнах се набързо от града и вече бях във Витошката гора. Въртях ли въртях нагоре по калната пътека. Студено беше, въпреки софтшела, който не пуска вятъра. Въртях и постепенно всичките объркани мисли ми изчезнаха от главата. Мислех само за едно – как да го извъртя до края на пътеката, там горе, за да мога след това да се опаковам с наколенките, да сложа фулфейса и да го спусна. Да, нямаше да е Like a Sir този път – с толкова стил и блясък. Щеше да е студено, мокро и кално спускане. Гумите щяха да се хлъзгат по корените, дисковете на спирачките щяха да свирят, вилката щеше да свива и да се връща в ритъма на пътеката, дърветата щяха да се нижат покрай мен. Но какво по-хубаво от това?

Какво по-хубаво да имаш кал по лицето, там където каската и маската не са го покрили? Какво по-хубаво от това да те болят рамената от играта с лостчетата на спирачките и надвесването/отпускането над/от кормилото? Какво по-хубаво от това да не мислиш за нищо друго, освен за самото каране и нищо друго?

Няма такова. Карането е свобода. Карането е щастие. Карането е преоткриване на себе си. Карането е предизвикване на самата ти същност дали можеш и дали ще стигнеш цял до крайната точка. Карането е всичко.

Пътеката свърши бързо. Камъните, корените и калта бяха заменени от асфалт, павета, кучета и пенсионери с дамаджани с минерална вода. Отново бях в града. С бистра, „проветрена“ глава. Кален и доволен. Намерен! Или по-скоро намерил се отново.

Пак мисля, но не за проблемите. Мечтая. Визуализирам мечтата си в момента – да мога да се занимавам с нещото, което ме прави щастлив повече време, през цялото време всъщност. Да мога да карам и да помaгам на други да почнат или просто да карат. А това ще стане, защото го вярвам. Именно вярата е тласкала напред, тласка и ще тласка много хора, защо аз да съм различен. В крайна сметка – наистина – маунтинбайкът си е една институция, църква пълна с дървета!

*цитатът е взет от това видео, в което се разказва какво значи карането за много хора в една малка общност, там някъде отвъд Голямата Вода