Author Archive
What is mountain biking to me?
“- What is mountain biking to me?
- It’s a church full of trees buddy… it doesn’t get any better!“*
Да! Това е!
Маунтинбайкът (а.к.а. планинското колоездене) е нещото, което ми поддържа разсъдъка на мястото си сега. Нещото, което ме изпълва и ме прави щастлив.
Напоследък бях в търсене на себе си. Бях се загубил, не знаех нито какво искам от себе си, нито какво искам от околните, нито защо околните искат някакви неща от мен. Нищо не знаех. Особено как да изляза от цялата тази ситуация. Седах, свит в себе си, затваряйки се все повече и повече.
И това беше до момента, в който реших, че е време. Време беше, напук на всичко, на време, на работа, на мързела ми за промяна, на хората около мен, на какво ли не още да се хвана в ръце, защото ако сам не си помогна, няма кой да го направи за мен. Наистина няма. Не, всъщност се оказа, че има. Но то е неодухотворено нещо, велосипедът е!
И така в онзи ден духаше зверски вятър. Из града хвърчаха найлони. Прахта беше навсякъде, колите си седяха на място по булеварда до нас във вечерен час пик. Главата ми беше набъкана с мисли за нещата, които ме терзаеха. Измъкнах се набързо от града и вече бях във Витошката гора. Въртях ли въртях нагоре по калната пътека. Студено беше, въпреки софтшела, който не пуска вятъра. Въртях и постепенно всичките объркани мисли ми изчезнаха от главата. Мислех само за едно – как да го извъртя до края на пътеката, там горе, за да мога след това да се опаковам с наколенките, да сложа фулфейса и да го спусна. Да, нямаше да е Like a Sir този път – с толкова стил и блясък. Щеше да е студено, мокро и кално спускане. Гумите щяха да се хлъзгат по корените, дисковете на спирачките щяха да свирят, вилката щеше да свива и да се връща в ритъма на пътеката, дърветата щяха да се нижат покрай мен. Но какво по-хубаво от това?
Какво по-хубаво да имаш кал по лицето, там където каската и маската не са го покрили? Какво по-хубаво от това да те болят рамената от играта с лостчетата на спирачките и надвесването/отпускането над/от кормилото? Какво по-хубаво от това да не мислиш за нищо друго, освен за самото каране и нищо друго?
Няма такова. Карането е свобода. Карането е щастие. Карането е преоткриване на себе си. Карането е предизвикване на самата ти същност дали можеш и дали ще стигнеш цял до крайната точка. Карането е всичко.
Пътеката свърши бързо. Камъните, корените и калта бяха заменени от асфалт, павета, кучета и пенсионери с дамаджани с минерална вода. Отново бях в града. С бистра, „проветрена“ глава. Кален и доволен. Намерен! Или по-скоро намерил се отново.
Пак мисля, но не за проблемите. Мечтая. Визуализирам мечтата си в момента – да мога да се занимавам с нещото, което ме прави щастлив повече време, през цялото време всъщност. Да мога да карам и да помaгам на други да почнат или просто да карат. А това ще стане, защото го вярвам. Именно вярата е тласкала напред, тласка и ще тласка много хора, защо аз да съм различен. В крайна сметка – наистина – маунтинбайкът си е една институция, църква пълна с дървета!
*цитатът е взет от това видео, в което се разказва какво значи карането за много хора в една малка общност, там някъде отвъд Голямата Вода
Моно
Моно. Всичко ми е моно в главата последните няколко месеца. Стереото липсва. Една голяма смесица от моно канали, които се преплитат, всеки бъркащ и намесваш се в другия, резултатът от който е една голяма какафония. Стържещ хаос от звуци. И това беше до преди две седмици.
Събудих се. Беше тихо. Много тихо. Събота сутрин. Слънцето грееше през прозореца мързеливо, седейки някъде далеч отгоре над всичко и всички. Станах и излязах на терасата. Градът като че ли още спеше, въпреки, че беше почти обяд. Направих си кафе, седнах в барбарона и се загледах пак във Витоша, там някъде над града. Тихо, спокойно и мързеливо беше. И самотно.
Гледайки/блеейки напред, почнах да размишлявам върху какво ли не. Проблеми, приятели, неприятели, жени, работа, пътувания, хубави моменти, велосипеди – наистина какво ли не. И лека полека стигнах до извода, че именно шумът, многото моно канали дето правят какафонията в главата ми, ми пречат да видя важните неща. Всъщност важното нещо. То е едно. Наричат го по много начини, но то си е едно. Единият от тези начини е обич, друг е любов, трети е взаимност. Но да ви кажа честно, според мен никой от тези начин не го обхваща изцяло това нещо и затова за мен си е „нещо“.
Да, реших, че трябва да намаля volume-то на шумовете. Всъщност, да ги изчистя и те да изчезнат. Категорично и завинаги. Тогава може би „нещото“ може и да се появи.
Рано или късно, на всеки му идва прозрението, че е проспал дадено време; че не е направил един куп неща, които е трябвало да направи, както и че е натворил една камара глупости, които пък е трябвало да спести на себе си и на хората около него. И аз не правя изключение. Това прозрение само по себе си е нищо – просто осъзнаваш, че сам си се прострелял в крака, докато си си мислел, че влизаш в битка. А всъщност тая битка е била със самия себе си и ти така не си успял да влезнеш в нея. Всъщност прозрението е приключването на влизането и рязкото излизане от тази битка. Няма просто смисъл да се бориш със себе си. Обаче има и друго – лошото е, че когато осъзнаеш кое е важното нещо за теб, май вече е късно.
А важното нещо.. то е някъде там, на югоизток.
Снимка: sxc.hu
Празен
Празнота. Пуста празнота. Напоследък това е, което ме е налегнало и ме изпълва част по част.
Уморен съм. Чувствам се като някакъв рицар на печалния образ, който се бори с вятърните мелници и накрая…. накрая само се е борил, без да е постигнал нещо. А цялата тая борба – уви винаги и само се води индивидуално, сам. Всъщност май ми по-добре да съм си сам. От една страна е добре да знаеш, че само и единствено ти си си виновен/отговорен за добрите или лошите неща, които ти се случват. От друга ти става едно празно, че няма кой да ти удари едно рамо.
Мразя празниците! Или поне напоследък почнах да ги намразвам. Градът опустява. Празнотата по улиците тогава си има и чар – едно спокойствие настъпва, но е някакво призначно някакси. Да, няма я цялата селения (което е адски добре), но изчезват и онези които правя живота по-колоритен, и най-вече може би онези, за които съм си мислел, че са важни.
Последните няколко дни установих, че почти нямам приятели – в онзи смисъл на приятел като човек, на който му пука за теб. С 1-2 изключения имам хора, на които съм им необходим за разни неща и които ме търсят само тогава. Не че в днешния свят всички не сме егости – сме – но по детски и наивно все съм вярвал, че не е така. Е, и това се пречупи в момент и се запълни с празнота.
Между другото душата е доста устойчиво нещо. Подлагаш го на тормоз, изпразваш го от съдържание и то продължава да ти служи, като че ли е някаква бездънна черна дупка, която никога не може да бъде празна.
Седя си с температура сега, размишлявам и май е време да спра с размишленията. В крайна сметка – каквото и да става, контролът върху случването е доста ограничен и трябва да се ограничават площите из душата, които могат да бъдат изпълнени с празнота.
снимка на публикацията от socmus.com
Муза
Нещо от няколко месеца нямам муза. Фотоапарата го нося с мен от време на време с мен, щракам някакви снимки, но нещо нямам попадения. Не ми се получава нещо. И колелото е в питстопа, чакайки да започне същинския сезон. Не че не го карах и зимата на сняг като сноубайк, но някакси не е същото.
Къде е тази муза се чудя аз?
2011 – равносметката
Всяка година, в последния й ден, си правя равносметка каква беше тази година за мен. Ето и още една година се изтъркули и след някой друг час ще свърши и ще сме 2012 вече. Започват се с броенето на нещата, които е “ трябваше да направя, ама не направих“ или „уф тия N неща бяха много добре/зле“ и т.н. Не обичам да гледам назад с някакво жаление към това кое как е можело да бъде. Опитвам се да бъда различен от повечето българи, които никога не живеят в настоящето – все или в „славното“ миналото, или в „светлото“ бъдеще. Трябва да се живее сега и това е. От миналото взимам това, което съм научил, за да го приложа евентуално в бъдещето.
И така заминава си годината, трябва да се гледа положително напред! А 2011? Каква беше тя? Наистина – каква беше 2011?
С една дума – трудна. С две думи – адски трудна. Или ако я охарактеризирам – годината на оцеляването. И на ученето. Не много позитивни прилагателни, когато описвам 2011, но все пак и в тях се крият едни парченца позитивизъм. А как? Ами именно с ученето. Тази година се научих на много неща, които ме карат да съм горд със себе си, с нещата които правя и които ми се случиха. А те бяха много… Беше динамична година както в бизнеса, така и в личния живот, в каранията, в пътуванията, в срещите с нови хора и какво ли още не.
2011. Четна година. Така и нещата, които бих преброил сега са четни числа. А именно:
Два. Броят на моите проекти, които са и моя живот. Тази година и Solutions.bg, и Адвентура продължиха да вървят напред и да съществуват. Да, това беше най-трудната им година, но въпреки трудностите и бизнес средата, или по-скоро на инат на всичко, и двете вървят напред. Solutions.bg направи редица хубави сайтове за свои клиенти. Работихме здраво, за да може нашите клиенти да са горди със своите уеб присъствия. В Адвентура почнахме да се занимаваме с нови дейности, успяхме да направим третото годишно издание на велорали „3 Чуки“. Все малки камъчета, които като ги натрупам ми се струват като планина – точно и както аз го приемам – за огромен успех за две малки фирми.
Четири. Две + Едно + Едно (2011). Съвпадение или не, но сбора на числата в годината и броя на жените, с които имах вземане даване тази година е равен брой. Неравен е броя на изборите, които обаче правих или които бях принуден да направя тази година в тази насока. До един бяха трудни, но от всеки един от тях успях да извадя нещо за себе си, да го сложа в базата данни с know-how и да продължавам напред. От всяка една от тях научих много, но и дадох много.
Шест. Броят на дните, които прекарах в най-хипарското ми море, което съм имал. Почти седмица, в която успях да обиколя доста голяма част от южното Черноморие; да спя на палатка на едни от най-хубавите български плажове и да се събуждам сутрин от морския бриз и напеклото слънце; да чуя на концерт Моби и останалите музиканти на Спирита на Бургас. Шест дни, в които осъзнах, че човек трябва да се изгуби, за да се намери сам. Е, разбира се и с помощта на своите малко, но верни приятели.
Осем. Сбоърт на числата на новият ми адрес. Тази година се преместих в ново жилище, по което все още довършвам дребни неща. Няма нищо по-хубаво от това да изграждаш нов дом. Да мислиш с часове кое как да застане; да прекараш дълги нощи през разни софтуери за 3D моделиране, за да си визуализираш какво искаш да бъдат твоите мебели и след това да възложиш на мебелиста точно така да ги направи. Хубаво е!
Десет. Едно + нула. Завъртането на годината. Новото начало, което след часове ще се случи с идването на 2012. Сигурен съм, че 2012 няма да е последната за нашата планета и че маите нещо са объркали сметките. Също и съм сигурен обаче, че Земята няма и да е същата каквато я познаваме. Но за това – „поживьом, увидим“. До тогава – обичайте се, че всъщност не се знае – може и прави да са били маите :)
Блъскайки се през гората
В това интересно нещо, наречено човешки живот, се сблъскваме с какво ли не. Блъскане. Противопоставяне. Удар! Или пък поемане на удара… Не е приятно, но така е устроен света и така действаме. Блъскаме, удряме или поемаме удара и продължаваме напред.
Напоследък все по-често се чувствам изморен от това блъскане. Представям си се как ходя из една гора, която е пълна с клони. Много клони. Пътечката е малка. Клоните постоянно пречат и ме спъват. Ставам, продължавам. Пак ме спъват. Пак ставам. Изтупвам се и продължавам. И така до следващия клон, който любезно ще ме спъне. Или пък ще се опита, но аз ще го избегна. До следващия такъв.
А какво щеше ако беше инак?
5 години без баба
На точно този ден останах без баби. Едната ми баба беше починала и тя през 2006та. Другата ми баба – 2 декември 2006.
Беше рано сутринта, адски рано сутринта. Телефонът ми звънна. Беше от онези обаждания, които знаеш какво ще ти кажат още преди да си вдигнал телефона. После ми се губят нещата из спомените за този ден. Това, което винаги ще си спомням е, че си отиде жената, която до голяма степен ме възпита и ме направи това, което съм сега. Именно тя е „виновника“ аз да почна да чета и да смятам още като бях на 4 години. Май и затова в първи клас ми беше супер скучно, но това е друга история. Баба ми беше човекът, който все ми се караше, когато сглупя и направя някоя щуротия. Но и тя беше човекът, който се гордееше с мен и ме хвалеше, когато направя нещо както трябва или се отлича по някакъв начин от останалите.
Баба ми. Времето си минава, въпросът е да пазим памет за тези, които не са сред нас. А на тези, които си имат баби и дядовци – радвайте им се и гледайте да сте около тях колкото се може повече. Докато сте заедно!
Гледане в краката
„Не си гледай само в краката„, каза един близък приятел наскоро.
„Няма как да не гледам, иначе ще се спъна и ще се пльосна„, отвърнах му аз.
Този кратък фрагмент от обикновен ежедневен разговор ме накара след това да се размисля до колко наистина съм забол поглед в нещата, които са непосредствено пред мен и дали наистина съм загубил онзи поглед, напред към нещата. Мислих много, прегледах си нещата. Достигнах до разни изводи. И всички от тях се свързваха с това как си минава времето, как се променят хората.
А как се променят? Ами лесно. В един миг са непознати. После се срещата по-често. Ставате приятели. Близки приятели, може би? Изведнъж, без явна причина или пък не, всеки поема по своя път. Отдалечавате се. На близко и далеч, както географски, така и не. Намаляват първите две цифрички в ЕГН-то ви спрямо тези в сегашната година. Ставате по-груби в отношенията си, по-игнорантни за околните. Всеки започва да се капсулира в себе си и/или евентуално в себе си и човека до него/нея. Работата става приоритет за някои, които са на принципа „work hard, play hard“, други тотално са над тези неща и са забили към хипарията. Едни са забили нос в смога и панелките на града, други като отвързани ходят по горите и планините.
А как се променям аз? Трудно. Все още гледам на себе си като онова „хлапе“ в своите ранни 20, което иска да промени света. Онзи, чиито мечти да се занимава с нещата, които обича са големи и е пълен с ентусиазъм. Така гледам, въпреки наскорошния ми пословичен нихилизъм и пуст реализъм, които са ме обхванали. Защо „пуст“ да е реализма? Ами, всъщност в последните 5 години аз наистина се занимавам с нещата, които обичам – джаджи, ИТ системи, уеб и планинско колоездене. Имам хубава работа. Тук обаче идва онова „но“ което винаги изскача в такива изречения – нещата се променят. Харесват ми още куп неща, за някои от които съм се замислил дали да не почна и с тях да се занимавам. А нямам и време, и сили, и възможности за тези неща. ИТ-то и колоезденето за момента ми стигат, защото „изяждат“ всичкото ми време. До толкова, че на моменти нямам време за нищо друго – социален или личен живот. А тези два фактора са важни почти толкова в израстването на един човек, колкото и всички други взети заедно. Но и мечтите са окриляващи и много силна движеща сила. И все мисля и за останалите неща…
Хлапето в мен гледа напред, поотрасното хлапе в мен си гледа в краката. Но да си гледаш в краката не значи, че не вдигаш поглед постоянно и не гледаш напред. Напротив. Именно комбинацията от двете те движи напред – веднъж да гледаш да не се препънеш и да паднеш; веднъж да знаеш накъде отиваш.
Годината е 1988. Аз съм на 5 години.
И до ден днешен си спомням как тогава видях нещо, което ми грабна веднага интереса, при това само как. Една ябълка. Нахапана. И цветна. Беше в цветовете на дъгата. Отдолу пишеше Apple II Macintosh. Беше компютър. Първият ми компютър.
В онзи ден нямах и най-малка идея, че 23 години по-късно ще прекарва по-голямата си част от съзнателния си, работен живот ползвайки същата тази нахапан ябълка. През онази далечна сега 1988 се докоснах до първия си компютър – Apple II. Години по-късно, като попорастнах продължих да ползвам Apple компютри (с известни PC паузи). Също така и години по-късно разбрах, че най-великата реклама в историята на рекламата е именно за един от тези нахапани ябълки.
Вчера почина човекът, който създаде Apple. Стийв Джобс за мен винаги ще си остане идол – гений, който чрез своята воля успя да превърне това, което в момента са компютрите за много хора – ползваеми и лесно достъпни. Да, никога джаджите с нахапаната ябълка не са били евтини, но винаги са били удобни и лесни за ползване. Както когато бях на 5 и тепърва се докосвах до компютър, така и сега – на 28. И не само компютрите – като се замисля, цялата е-комуникация минава през устройства.
Почивай в мир Стийв! Ти беше вдъхновение и ще си останеш такова! Не мога да пропусна и известната му реч при завършването на випуск 2005 в Станфорд. Всеки път като гледам тази реч, краят й ме кара да се замисля какво правя с нещата, по които работя или просто как живея.
Stay hungry, stay foolish!
28
28. Двадесет и осем години. На толкова ставам днес. Измина и още една година от моя живот. И то каква година!
Случиха се толкова много неща, срещнах толкова много нови хора. Бях на толкова различни, близки и далечни места. Попътувах. Понаучих. Година 27 беше изпълнена с динамика и доста гранична и преходна. То като погледна и чисто математически си е така – 2+7 –> 9; 2+8 – -> 10 (1). Значи се затваря кръга :)
Но няма да говоря повече каква беше годината 27. Очаквам с нетърпение какво ще се случи в годината 28. А до тук имам някакви идеи, или по-скоро намерения какво бих искал да се случи. Но единствено времето ще покаже.
Днес е празник! За мен, както и за цяла България (все пак на тази дата освен, че съм се родил аз, нашата татковина е станала и независима държава). Carpe diem! Или също така, както казват и на изток в Китай – „Забавлявайте се! Всъщност настоящето е доста по-късно отколкото вие си мислите! (Enjoy yourself. It’s later than you think.)“
Култура. Без накисване.
снимка: peio.org
И какво? Измиха го паметника. Поп-артът явно не му е било писано да вирее по тези географски ширини.
Удивен съм, как в България хората не са си променили мисленето и са си далеч назад някъде из 50те години на ХХ век. Безспорно е, че подобни поп-арт инсталации са базирани на провокацията, но именно по този начин се тества до колко хората в една държава имат: а) чувство за хумор, б) чувство за себеоценка, в) широта на мирогледа, г) са модерни (колкото и да не я обичам тази дума, защото се лепва в какви ли не контексти).
Да, измитa беше една възможност за туристите в София. Другарите милиционери, с техните си възгледи не видяха как една провакция е удобен случай за справяне с проблема на пост-комунистическото ни минало. Професор Дичев вчера в своя статия добре го каза – „Комунизмът няма да си отиде пред намусени идеолози с булдозери, а с купон и забава„. Според мен, комунизмът никога няма да може да си отиде от България, но и защо да си ходи? Защо, като може да бъде употребен – така, както го направиха германците със Стената, чехите с розовия танк, унгарците с Парка на соца т.н.
Измиха го. По тъмно. Да не се вижда много много какво се случва. Старите навици си имат влиянието. Без дискусия, без коментар. Директно давайте, действаме, десант, акция, готово! За съжаление така се действа в България. Ако трябва да обобщавам – почти за всичко е така (но да не изпадам в размишления встрани от темата).
В една държава се вижда колко държавност има в нея по начина, по който третира културата и изкуството. Културата – виждаме на какъв хал е. Изкуството – и то горкото се мъчи, в някакви си там предсмъртни мъки. Изведнъж се появява нещо, което поразбива малко скучното, статично статукво и веднага е измито. Третирането на изкуството в действие.
Какво третиране ли? Да, в България държавността третира културата и изкуството подобаващо. Лошото е, че ги третира странно – с препарати за почистване и пароструйки. Без накисване! И с малко пяна!
Заповядайте малко изчистена култура.
Ако не ви харесва – ходете да гледате новооткрития музей на „съвременното“ изкуство, който се откри тази седмица в бившата сграда на Арсенала. Да, онзи същия, с надгробния камък отпред. Май всъщност този камък показва колко ни е умряло „съвременното“ изкуство.
