Блъскайки се през гората

В това интересно нещо, наречено човешки живот, се сблъскваме с какво ли не. Блъскане. Противопоставяне. Удар! Или пък поемане на удара… Не е приятно, но така е устроен света и така действаме. Блъскаме, удряме или поемаме удара и продължаваме напред.

Напоследък все по-често се чувствам изморен от това блъскане. Представям си се как ходя из една гора, която е пълна с клони. Много клони. Пътечката е малка. Клоните постоянно пречат и ме спъват. Ставам, продължавам. Пак ме спъват. Пак ставам. Изтупвам се и продължавам. И така до следващия клон, който любезно ще ме спъне. Или пък ще се опита, но аз ще го избегна. До следващия такъв.

А какво щеше ако беше инак?