Гледане в краката
„Не си гледай само в краката„, каза един близък приятел наскоро.
„Няма как да не гледам, иначе ще се спъна и ще се пльосна„, отвърнах му аз.
Този кратък фрагмент от обикновен ежедневен разговор ме накара след това да се размисля до колко наистина съм забол поглед в нещата, които са непосредствено пред мен и дали наистина съм загубил онзи поглед, напред към нещата. Мислих много, прегледах си нещата. Достигнах до разни изводи. И всички от тях се свързваха с това как си минава времето, как се променят хората.
А как се променят? Ами лесно. В един миг са непознати. После се срещата по-често. Ставате приятели. Близки приятели, може би? Изведнъж, без явна причина или пък не, всеки поема по своя път. Отдалечавате се. На близко и далеч, както географски, така и не. Намаляват първите две цифрички в ЕГН-то ви спрямо тези в сегашната година. Ставате по-груби в отношенията си, по-игнорантни за околните. Всеки започва да се капсулира в себе си и/или евентуално в себе си и човека до него/нея. Работата става приоритет за някои, които са на принципа „work hard, play hard“, други тотално са над тези неща и са забили към хипарията. Едни са забили нос в смога и панелките на града, други като отвързани ходят по горите и планините.
А как се променям аз? Трудно. Все още гледам на себе си като онова „хлапе“ в своите ранни 20, което иска да промени света. Онзи, чиито мечти да се занимава с нещата, които обича са големи и е пълен с ентусиазъм. Така гледам, въпреки наскорошния ми пословичен нихилизъм и пуст реализъм, които са ме обхванали. Защо „пуст“ да е реализма? Ами, всъщност в последните 5 години аз наистина се занимавам с нещата, които обичам – джаджи, ИТ системи, уеб и планинско колоездене. Имам хубава работа. Тук обаче идва онова „но“ което винаги изскача в такива изречения – нещата се променят. Харесват ми още куп неща, за някои от които съм се замислил дали да не почна и с тях да се занимавам. А нямам и време, и сили, и възможности за тези неща. ИТ-то и колоезденето за момента ми стигат, защото „изяждат“ всичкото ми време. До толкова, че на моменти нямам време за нищо друго – социален или личен живот. А тези два фактора са важни почти толкова в израстването на един човек, колкото и всички други взети заедно. Но и мечтите са окриляващи и много силна движеща сила. И все мисля и за останалите неща…
Хлапето в мен гледа напред, поотрасното хлапе в мен си гледа в краката. Но да си гледаш в краката не значи, че не вдигаш поглед постоянно и не гледаш напред. Напротив. Именно комбинацията от двете те движи напред – веднъж да гледаш да не се препънеш и да паднеш; веднъж да знаеш накъде отиваш.
Share
