Изгубени и намерени

В неделя заедно с Добрян и Койчев отидохме на еднодневно каране из Искърския пролом (или по-скоро по чукарите около него). Хванахме рано рано бързия влак в 9.55 за Варна, слязохме на Своге. Там се мотахме половин час (или една шкембе чорба време) докато дойде в 10.20 влака за Лакатник. И така криво-ляво бяхме в Лакатник към 11-11 и нещо.

Следваше малко питстоп – преекипиране, натягане на някои от частите и хайде към баира. А той си беше бая баир. От Лакатник до с. Миланово (първата отправна точка в маршрута ни) са само 8км, но денивелацията е към450-500м. Бая въртене и потене падна нагоре, но гледката със серпентините на пътя (виж снимки по-долу) си струваше определено.

Като стигнахме до въпросното село следваше стоп в местната кръчма за обяд. (Все пак бяхме тръгна да въртим крос кънтри/крос кръчми :)) От там хванахме пътя към хижа Пършевица. Изкатерихме още около 250-300м като денивелация и към 8 км. нагоре. От там решихме, че ще експериментираме и търсим как да стигнем по-бързо до влака в 4 и нещо който е.

От тук почна „веселбата“ със загубване, пукането на гуми. Като говоря за гумите – това беше големият филм на деня. Общо спукахме 12 пъти гума. Аз веднъж (всъщност два пъти, но накрая на бяха останали повече лепенки, та само я донапомпах колко да изкара до гарата в Лакатник), Койчев 11 пъти. Абсолютен карък, но това си е част от карането. Добре, че носим по няколко комплекта лепенки и вътрешни гуми. На Койчев Kenda Nevegal-a дори 2 пъти пада от шината. Абе… мани тъй нареченото.

Иначе тръгнахме надолу сред поляните. От начало беше много приятно, пътечката беше открита и сравнително бърза. До един прекрасен момент, в който се озовахме сред една гора от трънаци. След известно дирене нагоре-надолу намерихме една пътека, чрез която стигнахме до един път. И той надолу – малко ориентация на gps-ите и на бегом (че вече закъснявахме и за влака дето е в 6 и нещо). По едно време пътят тръгна отново нагоре, вместо надолу. Видяхме една рекичка, която би трябвало да ни откара към с. Оплетня (от където беше идеята да си хванем влака). Тръгнахме покрай реката, по нещо, което трудно може да се нарече пътека. По-скоро беше борба с трънака класически стил. Вчера междудругото покрай тия трънаци оцених, че фулфейса и маската си имат плюсове не само като падаш на глава :)

Както и да е – след голяма битка с трънаците покрай реката стигнахме до един водопад, след това една забита къща насред никъдето (в която естествено нямаше никой), подминахме и една пещера, поборихме се още с трънаците покрай реката докато накрая не стигнахме една по-широка пътека. Там вече можеше да се кара, а не само да бутаме колелата надолу.

Следваше кратко спускане и така в 7 и 10 стигнахме до с. Оплетня. Последният влак от там се оказа, че отдавна сме го изпуснали. Койчев отново спука гума (всъщност имаше 3 дупки в тая гума). Смяна. Обаче пак изпускаше. Сигурно около половин час сме търсили къде е проблема и така и не го намерихме (като свършихме и последните лепенки). Накрая се оказа, че и моята задна гума е заминалата, но нямаше повече лепенеки. Горе-долу се крепеше, та просто я напомпахме яко колкото да изкара 3-те километра до Лакатник.

От там лека-полека (всъщност си бързахме) ги взехме трите километра до гарата в Лакатник и в 8 и 20 бяхме на гарата. Последният влак към София се оказа пътническия в 8 и 58. Пийнахме по една бърза бира, качихме колелата във влака (който се оказа доста луксозен като за пътнически влак – имаше стойки за колела в товарния вагон) и най-накрая седнахме да си починем малко.

Велико каране си беше. Скоро не бях изпадал в подобно приключение, но вече втори ден почти всичко ме боли от мускулната треска. Сега се чудя за другия уикенд къде може да се „загубим“ :)

Share

Share this article